Ще пропусна да демонстрирам как бих могла да направя разбор на мачовете, когато не разбирам играта в детайли. Само ще споделя радостта и задоволството си от това, че в България, все пак, съществува отбор и той остана такъв години наред, преживявайки смени на треньори, проблеми с федерация, медийни провокации и какви ли не още красоти. Без да си търсят нелепи оправдания, без да са им криви съдиите, парите или космоса, просто излизаха и правеха каквото се очаква от тях - играеха волейбол, при това, на много високо и качествено ниво през голяма част от времето.
И в този дух, с напълно нормалните понякога, като се има предвид, че те са хора, а не роботи, случаи на слабост, неизменно израстваха и израстват от 1994-а насам - годината, в която започнах с прогресивно засилващ се интерес да гледам този спорт и изявите на националния ни отбор. Оттогава не спират да ми дават поводи да им вярвам, да вярвам, че могат и ще постигнат много - олимпиадата е поредният от тях. Поредното стъпало по пътя им нагоре.
Въпреки че трудно бих избрала да се изразявам с високопарни патриотични слова, поставящи всичко българско на пиедестал - от онази порода глобалисти съм, които обичат България, но не най-много от всичко, а като част от обичта ми към целия свят, родните ни волейболисти, са сред малцината спортисти напоследък, извикали у мен чувство, което най-осeзаемо се доближава до национална гордост. За което сърдечно им благодаря.
И, всъщност, не на олимпиадата започнаха да пишат златната си приказка българските волейболисти, случи се много по-рано, а сега поставиха още едно силно начало. Защото приказката продължава и скоро ще има своя заслужено щастлив край. Защото, това е приказка с истински герои, на които златото, било то европейско, световно или олимпийско, е нещо, което им принадлежи. Въпрос на обозримо бъдеще, все така силна и сърцата игра, е да си го вземете, момчета. Желая ви успех!
