Нашият Христос Възкръсна, а вашият?

                                                                                                                                                         Католик към Православен:
- Христос воскресе!
- В грешка си. Още не е.
- Как така! Вчера възкръсна!
- Вашият може и да е, ама нашия го чакаме след малко повече от месец!

Като виц е, а? Като много тъп, нелеп виц. Ясно е, че човечеството не е дорасло до ниво, в което да изглади различията си. Да спре да си мери религиите, разклоненията на религиите, вярванията и т.н. Не е въпросът тук кой е вярващ, кой как си усеща вярата, как възприема Иисус - като реално съществувала историческа личност, като библейска метафора, като събирателен образ на различни добродетели или като въображаем приятел със солиден брой последователи в световен мащаб.

Градивните неща винаги са били и ще бъдат основани на идеята за сътрудничество, за заедност. Бог, Творецът, Висшият разум, Вселенското съзнание, Безкрайното квантово поле - всеки да си го кръсти както иска - е едно такова градивно, създаващо живот нещо, и всяка форма на разединение, свързана с Него, независимо от мащабите ѝ, стои много не на мястото си.

Пътят към съзидателното, обединяващото може да започне от нещо елементарно. Например уважаемите източни и западни църкви, в качеството им на институции, да бъдат така добри да вземат единно решение по въпроса кой колендар да определя кога е денят на Възкресението. Или да се фиксира някаква дата през април-май и тя да е обща за всички, избрали християнството за своя религия. Защото на мен не ми пречи да поздравя с "Христос воскресе" два пъти, съответно приятелите си католици и православни, но това не спира да прави ситуацята от необходимостта да го правя - и аз, и още много други по света, абсурдна и вредна.

А колко точно утопично звучи желанието ми все повече хора да се стремят мисловно и действено към идеи, основани на сплотеност, дори и за елементарни на пръв поглед теми, като някакъв празник, по време на който си разменяме шарени яйца, не усещам да ми е важно. Звученето може да е каквото си иска, но аз винаги подкрепям осъществимото. Въпрос на време и търпение е да се види, чуе и усети.    

А ти какво си завършил, че можеш това?

Разни хора казват разни хубави неща за писането ми. Всякакво писане - художествено и нехудожествено, поезия и проза. Любим въпрос на някои от тях е "А ти какво си завършила, че можеш да пишеш така?" Предположенията се ограничават до журналистика или филология. Погледите, когато чуят нямащия нищо общо с подобни умения отговор - "Счетоводство!" - са достойни за запечатване на портрет и слагане в рамки за поколенията. Нарушена е заучената схема - щом можеш нещо, имаш в някаква степен някакъв талант, възможната и логична причина за това е, че си го изучавал в университета, колежа или поне в гимназия със специална паралелка.
Курсове, кръжоци, вторите известни повече като уъркшопове днес, семинари и частни уроци по творческо или каквото и да било писане също не съм посещавала. Така се е случило. Как тогава ми се получава ли? Развивах умението си за писане в продължение на много животи преди сегашния и затова така с лекота ми идват идеите, пък и сравнително грамотно ги изразявам.
За любителите на по-рационалните обяснения, до които информацията от предното изречение не може да пробие, ето ви рационално: Четох и чета много книги. В детските си години предпочитах не да чета книжките с картинки, ами сама да си измислям историите. Разполагах с изключително шантаво въображение, немалка част от което се е запазило и до днес. Като се има предвид, че това се отнася за времето, когато бях на 6-7 години, едва ли съм успяла да завърша университет преди това.
Мога и да пея на прилично ниво. Понякога направо добре, даже доста добре. Вокални педагози съм виждала само по телевизията, покрай Музикалното училище във Варна само съм минавала, а на точния адрес на Музикална академия дори първата буква не знам. Общата ми култура е достатъчно добре развита, за да съм наясно със съществунането на ноти, тоналности, но не съм способна да ги разпозная, ако ми ги изсвирите. И все пак се справям. Защо? Теорията за натрупан опит в минали животи вече си я знаете. Ваша си работа дали ще ѝ вярвате. Иначе имам добър музикален слух. Предното изречение е пак поздрав за рационалните.
Стигаме до въпроса има ли изобщо някакъв смисъл да се изучава нещо, било то в учебно заведение или по курсове и семинари? Разбира се, че да. Има огромни ползи, стига да искаш да си ги вземеш. Социалните контакти, приятелствата, както и вдъхновяващите учители, дано сте имали късмета поне на един такъв да попаднете, са си отлична награда за инвестираните време и пари. Знанията, практиката, надграждащи наличната основа, също.
Да се разчита обаче, че само завършването на нещо автоматично ти инжектира талант в съответната област, е смешно и наивно. Ако си чакал да стигнеш кандидатстудентска възраст, за да се сетиш, че то май ти се пише, рисува, пее, танцува и тепърва да очакваш да те научат на талант, леко си позакъснял.
Пиша от втори клас. Ей така, защото ми е носило радост, носи ми я и сега. Така и не завърших нещо, заради което да дам по-логичен отговор на въпроса от началото на настоящия текст. По никакъв начин този факт на ми е пречил винаги да се занимавам с това, което харесвам и искам, а вече и да бъде основен източник на доходи за мен. Защото каква ще бъде реалността ми, решавам аз, а не външните обстоятелства и правила.
А ти какво си завършил/а?  

Спрете Земята, искам да сляза!

Имаме щастието да живеем на една от най-красивите планети, създавани някога във всички възможни Вселени. Нямам време сега да обикалям Вселените, за да си доказвам твърдението, затова нека просто го отдадем на безупречната ми интуиция.
Забележки към самата Земя нямам никакви. Затова пък такива към огромна част от населяващите я и оформили света такъв, какъвто е сега, с лопата да ги ринеш. То пък един свят! Реве да го рестартираш, ама с цяло гърло реве. Плашещото е, че е почти невъзможно да не стана част от всичко, което толкова ме дразни. Надеждата ми е в "почти".
Плашещ е целият този фалш, безцелното използване на думи, които се изговарят наизуст, само защото така е прието, според някого си. Отвратителни са всички премерени игрички, които заплитаме, когато харесаме някого, само и само да не му/й кажем открито "харесвам те" или "обичам те". Щото, ще вземе да си помисли нещо - например, че го харесваме или обичаме, и какво ще правим тогава? Да, ужасяващо е, че така се ужасяваме да живеем с истината.
Разбира се, в никакъв случай не трябва да се усмихваме на тези, които харесваме - все едно за какво харесване говорим. Усмивките са запазени за шефа, съседите и нелюбезната продавачка от кварталния магазин, които не понасяме. Няма страшно, че грубия тон и раздразнителността, които реално искаме да запратим по техен адрес, ще останат неизползвани - те са запазени за близките ни вкъщи. Колко нормално и прекрасно, а?
Не, не е нормално, нито пък прекрасно. Целият стремеж да се показва лъжливо лице за пред света, и да се успокояваме, че това ни е защитната маска, е абсурден. Още по-абсурдно е, че имам някаква надежда, че цялото това малоумие, което маса хора смятат за интересно и признак на гениални стратегии, може да се промени, да изчезне.
Много си обичам планетата, това съвсем сериозно, не че горното не е, но само шепа хора ме спират да взема вярно да я стопирам и да сляза от нея. Хора, които са достатъчно смели да бъдат истински, да казват думите, които мислят и чувстват, съвсем открито. С всеки изминал ден осъзнавам все повече колко смели душици са. И съм безкрайно благодарна, че са част от живота ми и се надявам да се науча на тази смелост от тях. Това са всички онези приятели, които правят Земята още по-красиво място. Заради които си заслужава да отложа слизането още малко...

Безличните

         Те са тези, които дърпат света назад. Моя свят. Твоя свят. Поемат риск, едва когато видят, че твоят риск е довел до добри резултати. Наричат това правилна стратегия, предпазливост, далновидност. Тайничко се радват, когато прогнозите им за провал се сбъднат, а когато не се, развяват светли лозунги на тема как винаги са вярвали в теб, до последно.
         Лесно е да повярваш на този, който вече е изкачил върха. Пробвай да вярваш, когато още е в подножието и тепърва започва да го покорява. Пробвай, но не само на думи. Тръгни и ти към върха, откъсни се от уюта на сивото си, монотонно ежедневие, от което не спираш да се оплакваш, но въпреки това се ужасяваш от мисълта да го напуснеш, защото може да е лошо, ама поне ти е познато лошо. Едва когато дръзнеш да поемеш по новия път, ще имаш правото да се разграничиш от безличните и да заявиш смело, там горе, че винаги си бил в подкрепа.
        В противен случай си просто един пасивен, безполезен наблюдател. И най-вероятно още по-пасивно и безполезно ще наблюдаваш, когато видиш, че онзи, който не се е поколебал да рискува назад във времето, вече е няколко дължини пред теб и сбъдва мечтите си. Защото той ще стигне там, накъдето е тръгнал - защото той е със съзнание и поведение на победител. Той е от изключенията, които движат света напред. Той е от тези, които могат да променят света, защото отдавна вече са осъзнали, че промяната първо трябва да започне от тях. Той е като мен. Аз съм като него. И ще успея. Ти къде ще бъдеш тогава? А Сега?

Златната приказка на българския национален отбор по волейбол

          Те започнаха златна приказка на олимпиадата в Лондон през тази, 2012-та, година. Няма  значение какъв е краят на тази приказка - да се определя постигнатото от мъжкия ни национален отбор по волейбол, с много труд и напук на всякакви пречки, четвърто място, като нещо различно от достойно и силно, е признак на излишна дребнавост и евтино търсене на сензация.
         Ще пропусна да демонстрирам как бих могла да направя разбор на мачовете, когато не разбирам играта в детайли. Само ще споделя радостта и задоволството си от това, че в България, все пак, съществува отбор и той остана такъв години наред, преживявайки смени на треньори, проблеми с федерация, медийни провокации и какви ли не още красоти. Без да си търсят нелепи оправдания, без да са им криви съдиите, парите или космоса, просто излизаха и правеха каквото се очаква от тях - играеха волейбол, при това, на много високо и качествено ниво през голяма част от времето.
       И в този дух, с напълно нормалните понякога, като се има предвид, че те са хора, а не роботи, случаи на слабост, неизменно израстваха и израстват от 1994-а насам - годината, в която започнах с прогресивно засилващ се интерес да гледам този спорт и изявите на националния ни отбор. Оттогава не спират да ми дават поводи да им вярвам, да вярвам, че могат и ще постигнат много - олимпиадата е поредният от тях. Поредното стъпало по пътя им нагоре.
       Въпреки че трудно бих избрала да се изразявам с високопарни патриотични слова, поставящи всичко българско на пиедестал - от онази порода глобалисти съм, които обичат България, но не най-много от всичко, а като част от обичта ми към целия свят, родните ни волейболисти, са сред малцината спортисти напоследък, извикали у мен чувство, което най-осeзаемо се доближава до национална гордост. За което сърдечно им благодаря.
       И, всъщност, не на олимпиадата започнаха да пишат златната си приказка българските волейболисти, случи се много по-рано, а сега поставиха още едно силно начало. Защото приказката продължава и скоро ще има своя заслужено щастлив край. Защото, това е приказка с истински герои, на които златото, било то европейско, световно или олимпийско, е нещо, което им принадлежи. Въпрос на обозримо бъдеще, все така силна и сърцата игра, е да си го вземете, момчета. Желая ви успех!      
     

Паралелни светове

        Не като част от фентъзи история, обаче, а като част от живота на всеки, който вярва, че домът може да съществува едновременно на повече от едно физическо място. Защото и той, като рая, е повече състояние на духа, отколкото точни географски координати.
        Работата е там, че когато пътувам за Варна или София, не си отивам от едното или другото място, а винаги се завръщам в някой от двата паралелни свята. Толкова са различни с ритъма си на живот, със скоростта си, радостите и проблемите си, че няма как и аз да съм една и съща в тях. Не е и нужно, докато успявам да вземам и съхранявам най-доброто от двете места в почти съвършено балансиран вътрешен свят.
        Последният се разклаща най-силно непосредствено след път, все едно дали е с автобус, влак или любимия ми самолет. Не, не личен самолет, де да беше! Свърши ли пътуването, разтоваря ли багажа, ми свършват и идеите къде точно във Вселената съм се позиционирала и за какво се боря. Тук, наблизо, Морската градина ли беше или Борисовата? Откога във Варна има трамваи, или пък бяха делфини в София? Бавно и полека, паветата от пъзела се подреждат. Неориентираните въпроси на тема местоположение отстъпват място на други, още по-неориентирани и още по-разнообразни. Докато се завърна в моя свят, а той е навсякъде. Твоят къде е?

4естит Пра3ник на балгарската писменос!

4естит Празник на буквите, балгари!
Привествъм напредака на савремените технологий, който ми дават вазможнос да отпрая поздрав по този светал повод. Нека всички 3аедно размахаме вазмотен праст срещо пошлуста и безпросветнуста, който ни заливът! Да положим осилия за да дукажем че можем да бадем гръмотни и убразовани. От нас зъвиси в утрешния ден дицата ни да оважават балгарската писменост и колтура, да тачът и помнят имената на Килил, Методий и брат му, които ни заве6таха тази вилика азбока.
Без тяхната писменос днес 6тяхме да бадем бе3целно остремени кам безната на незнанийто и най-близкия чългарски клуп. Дубре, че вси4ки сме масуво угръмотени и изобщо не ни личи, 4е писането ни е все едно ни е ударил гръм - някулко пати. С тяхната писменос пак сме се запатили натам, но това няма знъчение, докато има пиене в крачмата, което да ни вдахнувява за такива велики, безсадаржателни речи! Ай, нъздрави!

На всички, които видяха нещо нередно в горните редове, в начина, по който са написани, искам да стисна ръцете и да им пожелая още много прекрасни мигове във вълшебните, пъстри, мъдри, весели, меланхолични, приключенски, философски и забавни светове, в които ги отвеждат ежедневно буквите, подредени в думи и страници между кориците. Искрено се надявам да сте повече и да ставате все повече, защото даже не ми е смешно вече, когато видя толкова импровизации с граматиката накуп, като демонстрираните по-горе.

На останалите, които представа нямат какво нередно има в подобно писане, ще честитя празника след първите им няколко камиона с прочетени книги.